Четиристотин и първият пясъчен часовник. Неработещ.

След като пясъчните часовници се оказаха толкова полезни в занятията, реших да направя и цифров вариант за интерактивните презентации.

Исках нещо съвсем просто.

Пясъчен часовник, в който пясъкът действително се сипе. Вижда се как времето изтича, а студентите трябва да вземат решение, преди да е изтекло напълно.

Какво толкова сложно?

Попитах изкуствения интелект.

Оказа се, че сложно няма. Поне според него.

Започнахме работа.

Първият вариант не изглеждаше както трябва.

Вторият също.

После се появиха нови версии, корекции, уточнения, обещания, че вече е разбрано какво точно искам.

Пясъкът обаче упорито отказваше да се държи като пясък.

За да получим плавно движение, стигнахме до стотици последователни изображения. Над четиристотин кадъра, които трябваше да създадат илюзията за един съвсем обикновен процес.

Пясъкът да пада.

Опитах и с допълнителна програма. Платена, разбира се.

Резултатът?

Часовникът продължаваше да не работи както трябва.

В един момент започнах да подозирам, че ако бях обръщала истински пясъчен часовник при всяка следваща версия, щях да измеря доста внушителен период от собствената си преподавателска биография.

А изкуственият интелект продължаваше да обяснява как следващата корекция ще реши проблема.

Вероятно.

Някъде около четиристотин и първия опит осъзнах нещо.

Бях започнала с идеята да покажа на студентите как времето се изплъзва.

И успях.

Само че не на тях.

На себе си.

🎓 Понякога най-убедителната демонстрация на загубено време е опитът да създадеш инструмент, който да показва как времето изтича.