Моделите искат повече пространство
Поне така изглеждаше.
Само че в HR SMARTBOOK имаше и модели.
Много модели.
А с тях винаги съм имала един проблем.
Не обичам да ги представям като готови рецепти.
Ето модел. Научете го. Приложете го. Получете резултат.
Колко удобно би било управлението, ако работеше така.
Само че не работи.
Всеки модел тръгва от определени допускания. Поставя нещо в центъра на вниманието и неизбежно оставя друго в периферията.
Един вижда организацията през функциите ѝ. Друг – през поведението на хората. Трети – през взаимовръзките в системата. Четвърти настоява, че без контекста всичко останало може да се окаже погрешно.
И всички имат основания.
Което съвсем не означава, че всички са подходящи за всяка ситуация.
Исках студентите да разбират точно това.
Не просто да запомнят наименованието на модела и неговите елементи, а да се запитат: как мисли този модел? Какво приема за важно? Какво обяснява добре? И какво може да остане невидимо, ако се доверим само на него?
В HR SMARTBOOK моделите вече имаха своето място.
Но колкото повече работех върху връзките между тях, толкова по-ясно ставаше, че не ми е достатъчно да ги подредя един след друг.
Исках студентът да може да тръгне от конкретен управленски проблем и да види кои модели предлагат различни начини за неговото разбиране.
Или да започне от един модел и да стигне до друг, който поставя под съмнение част от неговите допускания.
Да сравнява.
Да избира.
И най-вече – да разбира защо избира.
Постепенно моделите започнаха да се подреждат не просто по теми, а според управленската си логика, концептуалната роля и възможностите за приложение.
Появиха се различни входове, навигационни равнища, аналитични разграничения и връзки между моделите.
Така се появи HR Моделен навигатор.
Вече имах отделен инструмент за хората, които създават управленски идеи.
И отделен инструмент за моделите, чрез които тези идеи ни помагат да разбираме организациите.
Двата можеха да работят заедно.
Чудесно.
Оставаше само студентите да опитат да вземат управленски решения, вместо единствено да изучават как се вземат.
Но реалните организации не са особено подходящо място за безнаказани експерименти.
Трябваше ми среда, в която човек да може да избира, да греши, да вижда последствията и да опитва отново.
Контролирана среда за управленски симулации.
Така се появи идеята за Чаробиринта.
Очевидно един приличен учебник вече не беше достатъчен.
Трябваше му и цял свят, в който да се упражнява мисленето.
🎓 Моделът може да подреди управленската реалност. Но не бива да забравяме, че реалността не е длъжна да се подрежда по модела.