„12 думи“ – Книгата, която започна с чаша кафе

Когато се срещна с приятели, рано или късно разговорът стига до това какво се случва в аудиториите ми.

А там, както вече вероятно сте разбрали, скуката е забранена. При мен непрекъснато нещо се случва. Планирано и не съвсем.

Разказвам ситуации, реплики, управленски парадокси. Понякога се смея. Понякога се възмущавам. Понякога и двете едновременно.

И, разбира се, често обяснявам колко важни са думите.

Защото продължавам да твърдя, че думите са най-важният управленски инструмент.

С тях можем да вдъхновим.

Да убедим.

Да разрушим доверие.

Да създадем страх.

Или да дадем на някого смелост да направи нещо, което дотогава му се е струвало невъзможно.

Вероятно съм повтаряла това достатъчно убедително, защото един ден, на чаша кафе, ме предизвикаха.

– Добре. Напиши сега, на прима виста, какво означава… опит. Но да звучи по-човешки.

Ааа…

Значи така.

Не академично определение.

Не лекция.

Не обяснение, което започва с „В научната литература…“.

А просто – опит.

– Принципът на греблото! – отговорих почти веднага.

Приятелите ми го познаваха добре.

А аз имах и достатъчно личен опит с настъпването на гребла, за да не се затрудня особено.

Седнах и написах текста.

Без план за книга.

Без издателска концепция.

Без дори да подозирам, че току-що съм започнала нещо.

Изпратих написаното на човека, който си го беше „поръчал“.

Да си го има.

Той го изпратил на приятел.

И той да си го има.

А после получих забележка.

Не било редно да съм егоистка.

Знанието трябвало да се споделя.

И не просто с приятели.

– Качвай ги в LinkedIn!

Погледнах предложението с известно съмнение.

Това не бяха обичайните академични публикации. Нито класическите професорски разсъждения, които човек очаква да срещне в професионална мрежа.

Възразих.

– И какво като не са стандартни професорски постове? Кога при теб нещо е било стандартно? – отвърна единият.

Другият се замисли.

– Не знам дали да завиждам, или да съчувствам на студентите ти…

Е, благодаря за подкрепата!

Но в крайна сметка ги послушах.

И така думите започнаха да се появяват в LinkedIn.

Една след друга.

Всяка със собствен характер.

Всяка с история, размисъл или неудобен въпрос.

Не исках да пиша речник.

Не исках и да превръщам текстовете в малки лекции.

Исках думите да останат човешки.

Да могат да бъдат прочетени на чаша кафе.

И след това да продължат да занимават човека.

Постепенно се оказа, че вече не са просто отделни текстове.

Думите си поискаха книга.

Добре.

Книга ще бъде.

Само че тогава започна следващото приключение.

Изображенията.

Исках всяка дума да има своя визуална история.

Не буквална илюстрация.

Не красиво украшение.

А образ, който носи повече от един смисъл.

Нещо, което виждаш веднъж и разбираш по един начин.

Поглеждаш отново – и откриваш друг.

Понякога дори трети.

Започнаха изображения, които изглеждаха призрачни.

Други – двойствени.

Трети сякаш имаха по няколко дъна.

И всяко следващо изображение поставяше нов въпрос: това ли е смисълът на думата, или само първото, което виждаме?

Оказа се, че да намериш точния образ за една дума може да бъде почти толкова трудно, колкото да намериш самата дума.

Но постепенно текстовете и изображенията започнаха да си говорят.

И се появи „12 думи“.

Книга, която не бях планирала.

Която започна с приятелско предизвикателство.

Продължи с едно „да си го има“.

Мина през LinkedIn.

И накрая се превърна в нещо, което вече можеха да имат и други хора.

А аз научих още нещо за думите.

Понякога те не просто ни помагат да управляваме.

Понякога самите те поемат управлението.

И тогава на автора му остава само да ги последва.

🎓 Всичко започна с една дума и чаша кафе. Добре че никой не ме предизвика да обясня „енциклопедия“. ;)