Аплодисменти от съседната аудитория

От години в моите занятия има едно правило.

Всяко представяне завършва с аплодисменти.

Няма значение дали пред аудиторията е застанал един студент, или представя цяла група.

Няма значение дали изложението е било блестящо, или е имало пропуски.

Когато представянето приключи, аплодираме.

Не помня кога точно въведох това правило.

Вероятно е станало толкова отдавна, че вече ми изглежда като естествена част от занятията.

Но продължавам да забелязвам нещо.

Опитите на студентите да скрият доволните си усмивки.

Особено когато току-що са приключили представяне, за което са се притеснявали.

Разбира се, аплодисментите не означават, че всичко е било отлично.

След тях можем да обсъждаме грешките.

Да поставяме въпроси.

Да оспорваме аргументи.

Да анализираме решения.

И да оценяваме качеството на представената работа.

Но това е едно.

А уважението към човека, който е застанал пред останалите и е положил усилие, е друго.

Мисля, че студентите усещат тази разлика.

Иначе едва ли щях да продължавам да виждам онези усмивки.

Понякога се забавлявам с мисълта какво ли си мислят колегите в съседните аудитории.

От години, на различни места, от моите занятия периодично се чуват аплодисменти.

Вероятно някой се е питал какво толкова празнуваме.

Нищо особено.

Някой студент току-що е представил работата си.

И е получил своите аплодисменти.

Защото в крайна сметка всеки човек заслужава поне веднъж в живота си да бъде аплодиран.

Дори да не е актьор. ;)

🎓 Аплодисментите не отменят критичната оценка. Те напомнят, че зад всяко представяне стои човек.