Часът е 11:58

— Сега да продължим с…

— Не. Нямате време.

Вдигам глава. Аз съм във вихъра на лабораторията, тъкмо съм се засилила към едно обяснение и за миг дори ми е интересно откъде тази студентка знае колко време ми трябва.

Тя ме поглежда съвсем спокойно.

— Часът е 11:58. След малко ще закъснеете.

А!

В дванайсет имам онлайн работна среща. Предварително сме се разбрали със студентите да почиват, докато съм на нея. А Пазителката на времето съм помолила да ме подсети две минути по-рано.

— Защото аз се увличам — бях ѝ обяснила.

Оказа се, че съм си дала съвсем точна характеристика.

Останалите са с квадратни очи. Знаят за почивката, но не са чули какво съм помолила колежката им. От тяхното място изглежда така, сякаш тя току-що е решила насред лабораторията да ми съобщи, че нямам време. И аз, след кратък размисъл, съм се съгласила.

— Оу, благодаря!

— Добре, ние отиваме на почивка — казва Пазителката. Все така спокойно. :)

🎓 Понякога най-сигурният знак, че делегирането работи, е да чуеш едно навременно „Не“.