След като окончателно се идентифицирахме...

На първото занятие по всяка моя дисциплина студентите задължително си правят табелки с имената. Събират се от всички специалности и повечето още не се познават добре. Всеки сам си пише името, за да мога да се обръщам лично към него по време на занятията. Табелките остават при мен, а следващия път си ги вземат.

Веднъж един студент си потърси табелката и каза:

— Намерих си табелката, но… май не съм я писал аз.
— А? Как така? Не е Вашата табелка? Не е Вашето име?
— Не сте Вие?

Оу, спирам. :)

На друго занятие пак стигнахме до въпроса коя табелка на кого е.

Управленската лаборатория тече вече час. Вратата се отваря. Влизат двама студенти, които досега не са идвали.

— Добре дошли, колеги! Радвам се да Ви видя! Настанявайте се.

Горките, още не знаят къде са попаднали. (Липсата на информация не ги освобождава от последствията.) ;)

По-късно, разбира се, ще свикнат, че закъсняващите, първо, пропускат много от екшъна и, второ, се включват с отскок в момента, в който седнат. Е, ако контекстът го няма на екрана на презентацията или сме по средата на гласуване в Slido, давам им го накратко. Не съм съвсем звяр. ;)

Ако сме в казус, посрещането може да е и „Да видим коя група ще Ви покани.“ Демокрация. ;)

Подавам на двамата по един бял лист. По пътя до тях от любезност съм ги сгънала така, че да стоят самостоятелно като официални табелки.

— На нас и един ни стига.

— Ама нали сте двама?

Аудиторията започва да се подсмива.

— Ние сме с едно и също име…

— Двама сте.

И упорито подавам двата листа. Приемат ги. Връщам се отпред и след малко виждам две нови табелки. И на двете пише „Александър“.

Поставени са точно зад… „Александър“. :)))

Малко по-късно се присъединяват две момичета. Аз съм по средата на един от диалозите с любимото ми „Аргументирайте!“. Приближавам се до тях и какво виждам? Върху бутилка с вода между двете стои лист от тетрадка. На него има две имена едно под друго и две стрелки. По една към всяка студентка.

— Вече съм спокойна за Вашата креативност.

С тяхно разрешение показвам табелката на останалите. Усмивки. Ето ти и управленско решение със собствени ресурси. Не са посмели да ми поискат лист, а са имали тетрадка, бутилка и идея как да ги използват.

Едната студентка я помня по име. И понеже съм любознателна, питам:

— И защо така?

— Ами забравила съм си табелката вкъщи.

Поглеждам я с недоумение.

— Нали ги оставяте при мен?

Отивам до първата банка, преглеждам останалите табелки и невъзмутимо вадя нейната. Със сърчица и емотикони. Показвам я на нея и на залата. Пак усмивки.

Следващите закъснели вече сами си искат листове за табелки или… внимателно (с разбиране) търсят своите в купчината. Имам подозрение, че някой ги е предупредил. :)))

А в купчината през цялото това време си стои и моята табелка. Веднъж ги попитах защо никой не си я припознава. ;) Явно още в началото съм се увлякла в нещо и просто съм забравила да си я извадя.

Е, аз имам право да си забравям табелката. (И професорите се борят за правата си.) ;) Само се чудя как пък никой не ме подкачи, че държа всеки да си има табелка, а моята си стои в купчината.

За почти цял семестър се надявам да са разбрали кой прави one-man show пред тях. Всъщност… one-woman show. ;) Иначе… имаме управленски проблем.

На последното занятие със сигурност си я сложих на бюрото. Друг е въпросът, че зад нея седя само в почивките. И то ако не съм излязла да дишам цигарен дим „на аванта“ с пушачите. :)))

— След като окончателно се идентифицирахме, сега, моля, отговорете…

И управленската лаборатория продължи нататък.

🎓 Понякога управлението на участието започва с една табелка. Тя ти помага да поканиш човека в разговора по име. Дори когато трима се казват Александър.